Петък следобед

Женски игри:

"Познай за какво ти се сърдя? А за по-интересно, не говоря с теб!".

********************************

Ако жена ви постоянно симулира в кревата, ценете я - значи много държи на вас, иначе досега да ви е изоставила.

*******************************

Изразът "Прави каквото искаш" на езика на жените означава "Ако не направиш, както ти казах, мъртъв си!"

Патриотично, родолюбиво и физическо

Господинът на снимката, преди години, по повод на
убийството на проф. Станимир Калоянов от цигани в кв.
"Захарна фабрика" спомена с дебелашка усмивка, че ВМРО
е известна с "гимнастическите си отряди" и ако държавата не
вземе мерки, ВМРО ще ги вземе.
Държавата не взе мерки, но и "гимнастическите" отряди на
ВМРО никакви ги няма ... А този, така като го гледам, отдавна
не е правил гимнастика.

Цената на подкрепата на Патриотичния фронт за евентуалното бъдещо правителство се оказа много странна - часове по родолюбие и повече физическо в училище. Аз досега си мислех, че ония там разпределят министерски постове, шефски места в агенции и комисии и други благинки. Но, оказа се, патриотите се водят от други, по-възвишени идеали.  

Странна работа!

Не ми е ясно що точно това - макар че за физическото има резон, като му гледам на Красимир Каракачанов шкембето, требе си повечко физическо. Ма не ми е ясна комбинацията "родолюбие+физическо" - що точно такава, що точно тия два предмета, а не "математика+история" примерно?

Какво точно ще се учи по този предмет "Родолюбие"? 

Представям си го, вдигат там някакво учениче да отговаря, не знае, и бам - двойка! Ма не само двойка, ами и учителят като го почне: "Ти що не знаеш бе, ти Родината си ли не обичаш бе, твойта мама ..." и с пръчката през ръцете, като едно време. Върбова пръчица, шибучица, както казваше един герой на Радичков. Или пък, чудно ми е, в онези региони на страната, където в списъците с първокласници няма нито едно българско име, всичко е Ахмед, Мехмед и Гюлфие (и някой Роналдо от циганската махала) - там какво точно ще им преподават по родолюбие, че не се сещам? История и величие на Османската империя? И въобще, сега сериозно - как ще стане тая да обичаш родината си по заповед, по задължение? Как ще стане тая да вкараш в главите на децата алдехиди, кетони, корени на квадратно уравнение, чашелистчета и венчелистчета, карстови и артезиански води и между всичко това родолюбие? 

Въобще, ако ще има допълнителни часове в училище, то не е ли по-добре да са по математика, по литература, чужди езици. Хайде да не се лъжем, преди 25 години редовно вземахме първи места на всякакви международни състезания по математика, днес е успех ако въобще пратим отбор да ни представя и той не е на последно място. Децата ни стават все по-неграмотни от година на година, и в тези класации се оценяват уменията им да пишат, да смятат и да разбират написан текст. А ние какво, утре ще кажем: "Не можем да смятаме, не разбираме елементарни неща, но пък за сметка на това по-големи родолюбци от нас няма и бягаме бързо!".

Ако допълнителните часове по физическо имат за цел да подготвят физически бъдещите поколения, а часовете по родолюбие целят да възпитат у подрастващите любов към Родината с главно Р, то звучи добре, ако ставаше въпрос за 20-те и 30-те години на миналия век. Тогава идеологиите са били такива, изграждали са образът на атлетичния мъж, който е голям патриот и е готов във всеки един момент да скочи и да защити Родината си. Е, за физкултурници като Цветанов и Борисов подобно предложение може и да звучи като музика за ушите им, но те не са ми мерило в случая.

А отделен въпрос е колко на сериозно трябва да вземаш политически субект като Каракачанов, който за 20 години беше в коалиция и с кого ли не и всичките му партньори бяха все някакви политически шмекери, като върхът беше тази година - като не стана калимерата с Бареков стана тази с Валери Симеонов. Каракачанов може и да се има за политически "войвода", но си е най-обикновен политически бакалин.

Та въпросът ми е, тия хорица дали наистина си вярват в приказките си за експерти, наистина ли смятат, че някой ще ги вземе на сериозно с тия им приказки за родолюбие и физическо и въобще, що не се радват на своите 15 минути слава някъде тихо и на спокойствие настрани?

Денят на строителя

... а гърлото желае само стар Джак без лед!

Димитровден е известен и като Ден на строителя и се оказа, че имаме повод за празник в офиса. Шефовете се отпуснаха, зер в строителна фирма работим, значи ще го отбележим! Не само ние, още две партньорски фирми бяха - йеденье нямаше (криза е!), но за сметка на това имаше пиенье в изобилие. 

И за разлика от предишното сплотяване на колектива, тоя път нямаше чака-рака и чалга, ами направо си бяхме резервирали пиано-бар "Камино" - мно`о добре си изкарахме.

Тук е моментът да споделя, че си купувам телефон, чиято основна функция е да звъни, а снимките, клипчетата и останалите екстри са на заден план. Така че следващия път, обещавам, като съм на някое джамбуре, ще си взема фотоапарата, той е много по-добър от камерата на телефона ми.

Е това не е Ясен, не ги разбрах кои са, но и те добре се представиха.

Беше много готино, а най-ме накефи участието на Ясен Зердев - в един от малкото случаи, в които съм следил някакво реалити-шоу за мен той трябваше да го спечели онзи сезон на Мюзик айдъл, но какво да се прави, друг беше фаворитът на журито. Макар че Ясен сега се подвизава по пиано-баровете и поне се знае къде е, а къде е Тома един Господ знае.

Та така - танци, манци, уиски, колежки, яко се омешахме, накрая колежките от съседната маса дадоха идеята да идем до "Брилянтин" (друго да не е, поне колежките са готини) и аре натам, ама там малко седях, че беше фул и единственото свободно място беше до една тон-колона.

Ясен Зердев, дами и господа, страхотно шоу направи!

Е в 4 сутринта бушоните ми бяха аха-аха да гръмнат и затова реших да не се правя повече на тийнейджър, взех си такси и се прибрах да спя.

... и да отдадем заслуженото на колежките, все пак!

Не спах много, ама това е друга история. 

П.С. Единственият минус беше чашката с моркови и краставици, която се моташе на масата - абе откъде дойде тая мода да ти сервират моркови за мезе?

Контактна и общителна

Както казала една жена в един виц:
- Не съм к*рва, а съм общителна! 
Чак сега видях какво точно значи това.

Иначе пожелавам успех на Наталия в търсенето!

Петък следобед

Питат жена-щангистка:

- Страхувате ли се от изнасилване?

- Аз съм жена, разбира се, и ми се иска да се страхувах ...

*********************************

Много добър начин за запознаване:

- Извинете, госпожице, не знаете ли случайно как е най-добре да си похарча заплатата?

*********************************

Два факта за жените:

1. Те често са в лошо настроение;

2. За това винаги си виновен ти!

Много умна и много красива

Ще ме прощавате, ма чак такъв мозъчен дюстабан не съм!

Ива Йорданова била:

млада и амбициозна жена, която се бори за признание

според думите на ухиления господин вдясно.
Вярвам ви, г-н професоре!
Щом вие го казвате, сигурно е така. Сигурно всяка кифла, която се пише завършила Бъркли или друго учебно заведение в Щатите и на която са и били дузпата е достатъчно кадърна да я вземат одмах в държавната администрация, и то като зам.- министър. Сигурно и в класацията на умните и красивите е нормално ако не се класираш за работа в ООН (да храниш гладни сомалийчета примерно) да се пробваш във второразредно риалити-шоу.
Сигурно е така, щом вие го казвате - трябва да е така.
Въпросната Ива Йорданова обаче не лежи само тая, че е умна и красива, ами се е ориентирала овреме - той Лукарски може и да е куц кон, но май му замириса на власт.
Умна ще се окаже Ивчето!

То всъщност, няма какво да я разнасям Ива Йорданова - могла, уредила се. Такива са ни героите на деня у нас, такива са ни умните и красивите. Такива глупаци са ни и премиерите - и редовните, и служебните. Поне можехте да застанете пред камерите и да кажете: "А бе, тая си я опъва Лукарски, пък трябва правителство да се прави, Бойко се обади, иска момичето, аре сега, ще му намерим работа, на кой ли не сме намирали, та на нея ли?"
Ама вие ... млада била, амбициозна ... то ако на всяка амбициозна ку*ветина по София тръгнете да и търсите работа, къде ще му излезе краят?

Случайно откритие

Случайно попаднах на Линууд Баркли и "Няма време за сбогом". Хареса ми, после прочетох "Близо до вкъщи" и сега съм на "Инцидентът".

В "Няма време за сбогом" 14 - годишна ученичка се събужда вкъщи сутринта след неприятна вечер и открива, че цялото и семейство липсва - майка и, баща и, брат и - няма никой. 

Никой!

Няма и бележка.

Никой не и се обажда. Това става през 1983 година, няма и мобилни телефони. 

Предната вечер Синтия (героинята) излиза на среща с момче, местния бабаит, син на местната мутра. Пият няколко бири и срещата завършва в колата на момчето, откъдето я измъква баща и (не се стига до нищо сериозно). Заради изпития алкохол тя повръща пред дома си, после се качва в стаята си и заспива.

А на сутринта няма никого. 

"Мама винаги ми оставя бележка!" - казва Синтия на дошлите полицаи.

25 години по-късно загадката се разкрива. Синтия е омъжена, има 8-годишна дъщеря и съпруг. Изведнъж миналото започва настойчиво да я връхлита - първо е обаждане от непознат номер, после е изненадваща информация от леля и (която я е отгледала и образовала), мъж, който прилича на брат и, убийството на лелята, изчезнал (и открит мъртъв) детектив, нает да разрови случая, пликове от пари, мистериозно появила се шапка в дома и, съмнения на полицейския детектив и най-накрая писмо, написано на пишещата машина на съпруга и, посочващ мястото, където могат да открият семейството и.

Мястото се оказва изоставена кариера, в която се е образувало езеро, а в него откриват колата на майка и заедно с нея и брат и. След 25 години няма много останало от тях, но все пак липсва тялото на бащата.

Краят е очакван - няма никаква мистерия, семейството не е отвлечено от извънземни, нито е живяло скрито някъде през всичките тези години с една-единствена цел: да накаже дъщеря си. Нещата са много по-прости: бащата се оказва двуженец, който не е бил щастлив с първата си жена, но не се е развел с нея. Всичко, което му е липсвало в първия брак, го открива във втория. Докато един ден Съпруга №1 не научава за Съпруга №2 и във въпросната вечер организира убийството на майката и детето. Бащата (Клейтон) приема да живее с първото си семейство при условие, че съпругата му ще остави на мира дъщеря му, която е оцеляла. Бащата се оказва доста слаб морално - не знам, може би като характер е можело да го развие малко по-така, леко ми е измислен като образ. Финалът разкрива още едно убийство, станало преди 25 години, както и авторът на двете други убийства - на лелята и детективът, който не е очакваният син на Съпруга №1. 

Хубавото е, че сюжетът се разкрива едва в края на книгата, до последно не се знае кой, какво, кога и как. Като цяло книгата не е литературно произведение, което да те накара да се замислиш над смисъла на живота, но първо образът на бащата на Синтия е много добре изграден, а след това и мъжът и (този, който разказва историята) също е добре измислен.

"Твърде близо до вкъщи" е още по-добра. Започва с брилянтния план на 17-годишен тинейджър (Дерек) да използва къщата на своите съседи, които заминават на едноседмична почивка за място за срещи със своята приятелка. Има си план как да остане в къщата, как да дезактивира алармата, какво и къде ще правят, но ... първо, Пати е успява да дойде, а после собствениците се прибират късно вечерта, защото майката (Дебора) се чувства зле. 

Прибират се, и дори не успяват да разопаковат багажа си - Дерек чува шум от идваща кола, чува караница пред къщата и пистолетните изстрели - а когато всичко утихва, намира телата на съседите си, проснати в къщата.

Действието се развива в малко градче в щата Ню Йорк, където тройното убийство е нещо наистина нечувано, особено на богат местен адвокат и семейството му. Започва разследване, изплува хобито на Дерек и Адам (убитият му приятел - съсед) - да разглобяват стари компютри и да се ровят в хардовете им. Това им хоби се свързва с директорът на местния колеж, който десетина години по-рано е издал книга, превърнала се в бестселър и която младежите откриват в компютъра на студент, самоубил се 2 години преди издаването и. 

Бащата на Дерек, Джим Кътър се занимава с косене на морави, след като от него не е излязъл добър художник и след като е разбил носа на кмета при едно спречкване. Образът му е малко така "много печен, но с малко късмет", но като цяло не преминава границата "много съм печен!". Епизодът с разбития нос на кмета всъщност се оказва ключов - той е в основата на убийствата, той е причината Джим да не работи повече за кмета и да коси ливади на стари години. В един момент нещата се завъртат така, че Дерек е арестуван и обвинен в убийството на съседите, изплуват разни пикантерии между milf-съпругата на адвоката и съседското момче (достатъчно разумно поднесени, без да въобще да бие на порнография), изплуват подводни камъни от миналото в брака на Джим и Елън Кътър и нещата са достатъчно завързани до момента, в който не изплува пистолетът, с който е убито семейството на адвоката Лангли. Е малко по американски, оказва се, че пистолетът не принадлежи на онзи мафиот, на когото се предполага, но пък готиния пич не свързва 2 и 2 да види дали ще направи 4 и така се стига до края на книгата.

Краят е приятен. Едната гадина си получава заслуженото, лошият убиец - също, кметът-гадина - и той. Вярно, малко като по американски хората около едно семейство измират като мухи, ама на никой не му прави особено впечатление, но това е една от малкото слаби черти в книгата.

Като цяло, Линууд Баркли се оказа много приятно случайно откритие - то, както се казва, великите открития стават случайно.

Сега чета "Инцидентът", надявам си и тя да е толкова интересна.

Alanis Morissette - You Oughta Know

Тия дни се сетих - голяма работа е Аланис, да е жива и здрава. Jagget Little Pill беше страхотен албум, почти няма слаба песен в него. То, всъщност, Аланис и с този албум стана известна. 

Въобще, уважавам музикантите, които сами си пишат текстовете/музиката и видеоклиповете им не са гмеж от компютърни ефекти и танцьори. Така нещата са по-истински и имат повече стойност.

А Аланис си е Аланис, няма слабо място при нея.

Вдясно по ескалатора

Освен всички други неща, оказа се, че Българинът е и ескалаторно неграмотен, т.е., не знае как да се движи с ескалатор. 

В цяла Европа движещите се на ескалатора заставали вдясно, само у нас говедата, като се юрнели да влизат/излизат от метрото, и заставали кой където му падне. За целта дори във Великата глупост има създадена група, а отделно тия дни, докато се приготвях за работа попаднах на репортаж по БНТ, посветен на темата.

Репортажа - нищо особено, студентчета някакви го играят ентусиасти и са се загрижили за европейското възпитание на Българина напълно доброволно и пари не искат. Искат само да се движим вдясно на ескалатора, щото някой може да бърза и да му е свободно лявото. Така било в Европа! 

Може. Бил съм в Европа, движил съм се с метро в бившия СССР (в Москва и в Киев), в Прага, в Будапеща - вярно е, повечето хора там застават вдясно на ескалатора (за СССР нямам кой знае какви спомени, че бях малък тогава, ма да приемем, че е така). 

Знаете ли къде е разликата обаче?

Разликата не е в това, че в Европа метростанциите са дълбоко под земята (повечето) и достъпът до тях е основно с ескалатори. Разликата не е и в това, че у нас съществува байганювския принцип: "Те ще ми кажат къде да застана!", докато ония там са възпитани и толерантни и проявяват разбиране.

Не.

Разликата е, че там младите хора не се занимават с глупости като това, да висят до ескалатора с транспарант "Стойте вдясно!" като дежурен по стълбище едно време в училище. Младите хора в Европа много често работят като доброволци към различни НПО-та: посещават домове за стари хора, разни центрове за работа с проблемни деца, да не говоря, че се записват доброволци и участват в разни хуманитарни мисии на Червения кръст или на миротворческите организации под егидата на ООН например. По телевизията съм виждал репортажи за млади хора, които са прекарали известен период от живота си, помагайки на бедни, болни и сакати, обучавайки деца в изостанали държави и получаващи минимално възнаграждение за това.

С две думи, искам да кажа, че има много по-важни неща, които трябва да изравним между нас и Европа от стоенето вдясно на ескалатора. И не, това не ни прави повече или по-малко европейци. Утре ще се намери някой, дето ще реши да се прави на интересен на тема "Що българите клатим глава на обратно?" и в някоя прекрасна сутрин в центъра на големите градове ще цъфне поредната тройка ентусиасти, които ще ни обясняват как трябва да си клатим главите за "да" и "не", че да не се отличаваме от Европа.
Така че, айде вървете на майната си и не се халосвайте толкова много!

Колкото до мен, аз лично когато мога - заставам вдясно и няма да се самоубия, ако случайно съм застанал вляво и съм попречил на някой, който много бърза, да мине напред. Аз, когато бързам, ползвам стълбището, не само заради изгорените калории, а и защото качването по стълбите става по-бързо, отколкото с ескалатор.

Но-о-о-о ... нещата са така. У нас очевидно, трябва наред с мотопедите и тракторите, в шофьорската книжка да има категория за ескалатор и асансьор.

Петък следобед

Ако не можеш да си позволиш да купиш на приятелката си айфон, по-добре си търси такава, която вече има. 

******************************

Ако приятелката ви забележи, че зяпате друга жена, просто се обърнете към нея и кажете:

- Колко се радвам, че не носиш такава идиотска рокля като тая ...

******************************

Девойката, която от малка я учеха да яде банани само с нож и вилица е нещастна в личния си живот ...

Мажоритарната дъвка

Мажоритарните избори са поредната дъвка за обществото. Дъвче се навсякъде - по вестници, телевизии, радио - навсякъде. В хора след президента Плевнелиев вчера се включи и служебния премиер Близнашки, който един Господ знае защо се сети седмица-две преди да сдаде поста да предлага промени в избирателния кодекс.
Да видим какви са недостатъците на мажоритарните избори:

1. Представете си един избирателен район, мажоритарен, в който първият кандидат получава 35% от гласовете, вторият - 25, оставащите 40% се разпределят между останалите играчи. Важно е да уточня, че мажоритарните избори не означават автоматично 100%-ова или поне по-висока избирателна активност. Ако изборите са в един тур, както беше на изборите през 2009 (и тогава имаше 31 мажоритарно избрани народни представители, да припомня), тогава с народният представител ще бъде избран с гласовете на 35% от онези, които са си направили труда да отидат да гласуват. 65% от гласувалите ще предпочетат друг кандидат, но в Народното събрание ще ги представлява този, за кого не са гласували. Ако пък изборите са два тура, на балотажа отиват първите двама. Картинката няма да е кой знае колко по-различна - ще има гласоподаватели, които няма да припознаят нито един от кандидатите като свой и ще си останат вкъщи; ще има и гласоподаватели, които ще гласуват на принципа "Всички срещу един" срещу кандидата на БСП/ДПС само защото "комунистите само крадат/турците 500 години са ни клали".
2. Мажоритарните избори не означават гласуване за личности и не знам що толкова се свири на тая струна. Най-простият пример: и бат` Сали е личност, и Делян Пеевски е личност, но за тях едва ли ще гласува някой здравомислещ. И нещо повече - опита от изборите от 1990 и от 2009 показва, че обикновено резултатите в един мажоритарен район повтарят резултатите от многомандатния. Същата картинка се наблюдава по време на местните избори, когато се гласува за кмет (мажоритарно) и общински съветници (пропорционално) - разликата в подадените гласове за кмет и за съветници обикновено е пренебрежимо малка и от която партия е кмета, от нея е и мнозинството съветници. Пак ще се върна на изборите от 2009 г - 31 от народните представители бяха избрани мажоритарно просто защото мажоритарните райони повториха многомандатните. ГЕРБ спечели в 26 от тях, ДПС в останалите 5. А се съмнявам някой от гласувалите тогава да може да ми каже името на мажоритарния кандидат (личност), за когото е гласувал.
3. Мажоритарните избори не означават скъсване на зависимостта на народния представител от партията, която го е издигнала. Точно обратното - партиите в този случай ще бъдат много по-внимателни в подбора на мажоритарните си кандидати, ще се избират на първо място лоялни към партията, а после кадърни и опитни. Народните представители, избрани мажоритарно и имащи някакви претенции или забележки към партийната политика вероятно ще чуят веднъж "Ти май забрави кой те издигна за депутат!" и до там с недоволството им. Ма той бил личност, ма той щял да гласува по съвест, а не партийно. Да бе, ей сега. Аз за 25 години не видях такъв депутат, и няма и да видя. Любопитен съм, защитниците на мажоритарните избори откъде ще си ги внесат тия кандидати?
4. Мажоритарните избори не означават прекратяване на практиката с купуваните гласове и контролирания вот. Напротив, улесняват го, защото избирателните райони са много по-малки и съответно, за да бъде избран народен представител са необходими много по-малко купени гласове.
5. И не на последно място, представителността. Да вземем например резултатите от последните избори - ГЕРБ, БСП, ДПС и останалите партии представляват над 93% от гласувалите. И това при всички недостатъци, които има пропорционалната система (основно субективни). Ако въведем смесена система (50:50, както предлага проф. Близнашки), ще се получи едно тотално изкривяване на обществените съотношения - към що-годе справедливото разпределение на пропорционалните гласове ще се добавят изкривените резултати от мажоритарния вот. В такъв случай масовата част от мажоритарно избраните депутати ще принадлежат към първата политическа сила, значителна част ще са от ДПС (тяхното не се губи) и тук-таме ще има някой пробив от страна на останалите партии - къде от БСП, къде от бившето СДС, а може и някоя екзотика да се появи. А за това каква част от гласувалите ще представя един мажоритарен депутат виж т. 1.
6. Като казах "екзотика" - на местните избори през 2003 г. на много места се появиха разни локални формирования, които издигнаха собствени кандидати, финансирани от определени местни бизнесмени и които кандидати спечелиха в някои населени места. При едни мажоритарно избрани 50% от депутатите един Господ знае кой ще влезе в Народното събрание. Вие си гласувайте за личности, а циганската махала пак ще гласува за този, който плаща.

Принципно, държавите по света, които са въвели мажоритарната избирателна система са Великобритания и Франция и техните бивши колонии и доминиони. В Европа, в ЕС, основно е пропорционална или смесена. На основния довод на защитниците на мажоритарните избори, че по този начин се гласува за личности мога да кажа - и сега гласувате за личности. И Бойко Борисов е личност, и Цветан Цветанов, и Сергей Станишев, и Николай Бареков. Всички са личности. 

Забележете, моите доводи, които съм изложил по-горе са известни: не съм ги открил аз, в един или друг момент съм ги видял някъде в нета. Въпреки това идеята за мажоритарно избрани народни представители се пробутва лекичко, мазничко, по терлички, без реални доводи за нея, и без поне един неоспорим плюс пред пропорционалната.

Все едно един отбор да губи на почивката с 5:0, но вместо да смени вратаря, да реши да смени цвета на фланелките. 

Guinness

Рекламата е на бира, но всъщност май е на нещо, което се нарича човечност и приятелство.

Петък следобед

Тя: А ти си забавен! Какво ще правиш довечера? Може да идем някъде, искаш ли?
Той: Звучи добре, но ... ще имам проблеми с мама.
Тя: Каква "мама", ти на колко си, че се притесняваш от "мама"?
Той (въздъхвайки): На моят син, неговата "мама".
********************************
Нищо не ободрява и разсънва по-добре от жените, които се въртят около мъжа ти.
********************************
В ресторанта.
- Скъпа, искаш ли да идем у нас?
- Разбира се, но след десерта.
- Прекрасно! А ти какво си поръча за десерт?
- Кожено палто.

И пак за комунизма

Едни си спомнят за комунизма така ...

В съветските времена във великия Съветски съюз народното творчество родило следната аксиома: "Като не знаеш какво да кажеш, говори за Ленин!".

И у нас беше същото, че и сега пак е така.

Мине се, не мине време, и някой се присети колко тежко му е било по време на комунизма, колко лошо нещо всъщност е комунизмът, каква човеконенавистна идеология е, какви злини е причинил на човечеството, някой паметник на пострадалите от комунизма се издигне, пък като не му обръщат внимание хората, и издигнат някой друг.

В последните си дни ХХХVIII-ото Народно събрание даже прие закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Всичката Мара втасала, само този закон ни липсваше баш тогава. И пак от десницата, като се почне от Дянко Марков и се стигне до кого ли още не вкупом ни обясняваха колко лошо нещо бил комунизмът, каква човеконенавистна идеология е и т.н. - като на малоумни, все едно не сме го живели тоя комунизъм. Един мой приятел заради това постоянно дуднене по адрес на комунизма ненавижда комунистите заради избитите невинни хора - като се почне от царското семейство в Русия и се свърши до камбоджанците и Пол Пот. 

И понеже днес в България няма за какво да си говорим, отново си говорим за комунизма. За това колко лош е той, колко човеконенавистен е, колко човешки съдби е променил и колко хора е затрил и какви злини е причинил на човечеството. И най-фрапиращото за мен е, че за комунизма говорят Желю Желев и Петър Стоянов, които имаха достатъчно време и власт да отворят архивите отпреди 1989 г и наистина да прочетем историята на онези времена.
Нищо не пречи и на Росен Плевнелиев да го направи сега.
От Европа ни питат: "А бе, вие докъде стигнахте с реформата в съдебната система?"
"Ами ние се занимаваме с наследството на комунизма!"
"А докога ще сте най-корумпираните и най-бедните?"
"Ами ние още не сме си прочели домашното по история на комунизма!"
"А кога ще си оправите държавата?"
"Ама знаете ли колко тежко ни беше при комунизма, чакайте да си го припомним!"

... а други - така.

В същото време, не знам дали Полша, Чехия или Унгария се занимават толкова с комунистическото си минало, но знам че са далеч напред пред нас икономически. И най-странното е, че те могат да си позволят да си говорят за комунизма много повече от нас - те не бяха "най-верният сателит" на руснаците, но очевидно гледат на нещата по друг начин.

Участник в боя над френските командоси

"... да си стрелят сутрин, от 10 до 11, когато е работното време!"

"... единия го спрех във въздуха - както летеше, и го посрещнах, и той се върна, 5 метра нагоре малко лете, и после падна!"

Китодар изби рибата!

Още от Гришам

Доста съм занемарил споделянето на прочетените от мен книги, до известна степен оправдание ми е, че "Дива"-та се счупи баш преди почивката и ходи на ремонт извънредно. След като си я взех, първото нещо, което направих, е да си дръпна малко литература от нета, основно от руските библиотеки (щото у нас си имаме само Читанка.инфо основно, ама на оня галфон и тя му беше много).

Първата книга беше "Обжалването". Хубавото на книгата е, че избягва от сладникавия сюжет "Давид срещу Голиат" с гарантирана победа на "малкия човек" накрая. Напротив - Голиат си печели така, както е в реалния живот; Давид ... е, Давид определено не печели, въпреки че новелата започва с победа в съдебната зала.

Голиат е собственикът на химически концерн (Крейн кемикълс), който с години е тровил водата и почвата в малък град, а Давид са адвокатите на една жена, която е изгубила мъжа си и детето си от рак. Съдът присъжда в нейна полза огромно обезщетение, което собственикът на Крейн кемикълс Карл Трюдо няма намерение да плати. Окончателното решение трябва да го вземе Върховният съд на щата Мисисипи, и всъщност около него се върти цялата история. 

От едната страна са малките хора от малкия град, които трябва да работят нещо, за да преживяват. От другата страна лъскавият свят на парите, на борбата за надмощие и на властта. И (много подходящо за България) Гришам описва как г-н Трюдо слага ръка върху Върховният съд на щата Мисисипи - с намирането на подходящите хора, подходящите машинации и подходящия човек, когото да спуснат там и да гласува "правилно". На практика изборът на съдия във Върховния съд на щата Мисисипи се оказва една огромна машинация, в която се наливат няколко милиона долара, за да не стигнат едни други милиони до хората от Баумор.

В историята има и губещ - и това именно е новоизбраният съдия във Върховния съд на Мисисипи. Хубавото е, че го разбира, но за съжаление - късно и по неприятен повод.

Другата новела e "Да играеш за пица" - кратка история на куотърбек от НФЛ, който се дъни свирепо на финален мач в Америка и неговият агент му намира отбор в Италия. Да, оказва се, че в Европа също се играе американски футбол (то и в Америка се играе сокър, така че нещата са фифти-фифти). Джон Гришам не е само адвокатски истории и съдебни зали, но въпросната новела е леко и приятно четиво, което не те кара да се замислиш толкова сериозно, колкото предното произведение. Тук вече е има happy end, и той е достатъчно предсказуем - американският неудачник си сяда на задника и играе основната роля в спечелването на Суперкупата в Италия. Не е нещо особено като сюжет или като герои, но е доста приятна и неангажираща за четене. 

Подобна история е и "Трибуните", но тя е посветена на треньор по американски футбол в малко градче в Средния Запад. Новелата е кратка, и описва влиянието на един най-обикновен треньор по американски футбол върху "малкия град". Град, който всъщност живее с победите на местния отбор в първенството на щата, със съдбата на играчите си, със звездите на отбора и който очевидно няма нищо друго пред себе си. И в един момент си казва "Ами накъде сега?".

Интересни истории пише Гришам, дори да не отнасят за съдебни зали, казуси и милиони долари обезщетение.

Петък следобед

Женското и мъжкото "А-а-а-а-а!!!" при появата на особа от противоположния пол в банята звучат различно.
***************************
Скъпа, толкова често посещавате страницата ми, че не мога да разбера: вие сте любовницата на мъжа ми или съпругата на любовника ми?
**************************
Веднага ми стана ясно, че няма да излезе нищо - аз си поръчах коняк, а той - сладоледче ...

Тролчета

Мамини златни!

Ма били изчезнали интернет-троловете. 

Да бе!

Ей ги, под новината за Цецо Полицая.

Отначало бяха само 3 женици (тук, тук и тук), но скоро бяха мобилизирани и останалите. 

Един поглед на аватарите, на снимките в профилите е достатъчен - то са мъдри мисли от Цецко или влажният поглед на Бойко. Това е някаква интернет форма на хунвейбинщина - с`я, извинявайте, ама един ден като се поминат Бойко и Цецко и какво, ще се тръшкаме по улиците като севернокорейците и ще ридаем "На кого ни оставяш, бащице?" ли?